След сложни и далновидни политически игри и неизбежни сделки княз Фердинанд успява да извоюва независимостта на България през 1908 като я обявява с Манифест, прочетен от него публично на днешната дата, 22 септември.

Спасителната за нас развръзка в българо-турските отношения обаче е уредена окончателно едва през 1909 със съдействието на царска Русия. Но не от грижа за нас и безкористно, а като сделка замислена и реализирана от руснаците при която царска Русия опрощава задълженията на Турция към нея от войната през 1878 – 1879, като в замяна на това Османската империя се отказва официално от финансовите си претенции към България. При тази политическа сделка  обаче финансовото бреме на България не отпада, а задълженията ни само сменят посоката си – вече не към Османската, а към Руската империя. Подобно на днешната болезнено-позната ситуация при която рекетьорски колекторски фирми откупуват с отстъпка дълга ни примерно от банки или мобилни оператори и започват на свой ред да ни юркат да им плащаме дължимото с лихвите. Както гласи народната мъдрост: от трън та на глог, че на по-висок. По същата тази схема България се задължава да изплати на царска Русия 82 милиона франка по погасителен план през годините. Чак тогава почти удовлетворената Турция признава независимостта на България, а след нея неохотно и Великите сили.

Никога обаче не забравяйте и по-късните (старателно прикривани и изопачавани от българските комунисти и русофили!) исторически факти, а именно че тъй като „братския” СССР е бил против честването на Независимостта на България като празник (по разбираеми причини, нали се сещате), БКП услужливо и послушно го отменя като такъв. Чак през 1992 дясното правителство на Филип Димитров го възстановява като официален празник.

Всъщност именно Денят на Независимостта би трябвало да е националният празник на България.

Освобождението на България от турско робство, което приехме за Национален празник (на 3 март) е само първата крачка след която и въпреки която България остава васална, подчинена и зависима от Турция. Подписаният след Руско-Турската война през 1878 Берлински договор така регламентира международния статут на Османската империя, че България уж освободена, е ощетена и почти обезправена.

Втората крачка – обявяването на Независимостта (на 22 септември) финализира процеса на Свободата – едва тогава България наистина излиза от статута на страна която няма право самостоятелно да определя и планира настоящето и бъдещето си. Самата дума „независимост” означава свобода, самостоятелност, суверинитет. Почти всички държави които са се освободили от чуждо робство, потисничество и зависимост  определят Денят на независимостта си за свой национален празник. Изключенията в това отношение са незначително малко, а едно от тях е България. Близо 140 държави (внушително много!) са преценили, че независимостта им е Приоритет № 1 за тях и я честват като свой национален празник.

А ние, освен че недопустимо забравихме какво е тотална, робска зависимост, неглижирахме трудно извоюваната си независимост като празник, обезличихме я до неузнаваемост и дори на тази велика за България дата позорно я подменяме с отклоняващи вниманието неактуални за нас неща.  

В този аспект, помните ли какво се случи в България през 2008, когато България трябваше тържествено да отпразнува 100-годишнината от обявяването на Независимостта си? Тогавашният (п)резидент Георги Първанов (агент Гоце), обяви 2008  за "година на ....Русия в България". Сещате ли се, че тогава у нас немедленно довтаса Путин за да представи марионетката си Медведев (все едно че това е събитието което вълнува България в този момент), с когото коварно планираха да играят на нечестна политическа рокада „президент - премиер – президент”, за да може кагебистът Путин безпрепятствено да заобиколи Конституцията на Русия, която не му позволява да остане руски президент повече от два мандата. Нали помните за големия шлем/член, който агент Гоце  нагло се опита да нахлузи на България?
А помните ли, че мнозина политически индиферентни и лумпенизирани нашенци активно и пасивно спомогнаха за избирането на комунягата Георги Първанов като НЕ гласуваха за демократа Петър Стоянов. Тогава г-н Стоянов саркастично заяви на руските наглеци пред западните представители: "Обичам Русия, но повече обичам България!". Същият Петър Стоянов не раздаваше ордените "Стара планина" заради мезонети на оръжейни търговци като Манджуков и на поръчкови писатели като Антон Дончев, а на хора  действително заслужили тази висока чест?

Помните ли още, че през юбилейната 2008 не се намери дори един журналист с камера и микрофон да зададе на агент Гоце въпроса: "Абе,  другарю (пардон, господинчо) Първанов, каква "година на Русия в България" ни налагате да честваме? Нали ужким твърдите, че сте историк, как така "забравихте", че 2008 е юбилейна година в историята на България - 100 години от обявяването на Независимостта й? Вие президент на България ли сте или резидент на Русия?". Нищо подобно не се случи обаче, само гробно мълчание от страна на медиите ни. Ето защо не случайно казваме, че в България няма истински журналисти, а само сервилни, покорни и подкупни журналя.
Горчивата истина е, че у нас всеки номер, дори и съвсем изтъркан да е, пак минава, колкото и парадоксално да е. Затова шпагинът на руските окупатори продължава да стърчи нагло над трибагреника ни.